Think harder

Voices

Ей, аз съм гласът в главата ти. Чуваш ме, нали? Искам да пуша. Ставай! Вдигни си д**то от стола и да ходим да пушим в другата стая. Тая песен не ми харесва, пусни нещо друго. Пусни Think Harder на Sneaker Pimps, не ми се слушат сдухании, айде де..

Хубаво, като не искаш да пушим поне й сложи малко контраст на тая снимка, много е мътна. А, браво! Така е по-добре. Абе защо само единия крак?
...
Не съм изчезнал, само малко си почивах.
...
И да искаш да спиш, така хубаво се подреди, че успех сега със заспиването. Ха-ха! Nowhere .. at the beginning.. абе нали ти казах, че не ми се слуша тая песен! Добре, какво толкова намираш в тия обувки? Можеш ли да ми обясниш? Защо не започнеш да се правиш на дама малко по малко, е****, на 100 години стана! Баба ти едно време хубаво те учеше, ама ти - не, на ти ся! Абе какво ще се занимавам с тебе, отивам да пуша...
...

Kick ass

Кратка, но за сметка на това много поучителна история с неочакван край

Значи един ден двама човека се запознали в myspace и се започнало .. нйхугхдкйфхсалдфйхладкйфхладскйфгхадслкфйхадлкфйдхлакф
йхадклфйахлкфсйгхалкфйахдсклфйахдсклфйахдфклйахдфкйадхфкйлдх.
И после... сфахдйгфдйлгфдкйафгадкйфгадк. После малко .. хдгфскйгфдскйх.
Но по едно време йфхскйдгфдскйгфсдйгд... което вече беше прекалено и..
И това е.
Мерси.
До скоро.

Master of absurdist art and science

Градът на изгубените

... Преди време се преместих в град С. По-точно, преди 6 месеца. Винаги съм знаела, че в големия град нещата се случват по интензивно, по-нервно, по-безразлично, но няма да познаете на мен какво ми се случи. И това само защото отказах цигарите, ха-ха, разбира се, че това няма нищо общо.

Наскоро баба ми ми даде следния съвет по телефона. Баба ми, нека отбележа, е на 73 години. Та, съвета беше: "Само внимавай някой да не ти сипе трева в питието... да ти съсипе бъбреците". Хммм. Другият съвет беше: "Хората в С. са други, не са като в П. Там мъжете само се чудят как да се излъжат, да те вкарат в леглото си."
Нека изясним нещата. Скъпа бабо, права си и за двете. Аз малко след като чух твоя съвет говорих с едно момче от С. Познавам го отдавна и той ми каза, че тревата не се слага в питието, а се пуши, и понеже аз пуша цигари (вече не съм ги отказала), може да се случи някой да ми даде цигара марихуана и да ме измами, така че да ми повреди бъбреците. Да, има такава вероятност, но аз ще гледам да се пазя, дано да не е трудно да различа обикновена цигара от цигара с марихуана. Боже, опази, не искам да си съсипя бъбреците, толкова съм млада. Относно втория съвет, пак със същото момче, което познавам отдавна си говорихме как стоят нещата в С. по отношение на мъжете. Разбира се, не съм сигурна дали неговото мнение е меродавно, защото все пак е от град С. Представям ти разговора ни:

- Ти от град С. ли си? Защото баба ми каза да се пазя от хора от град С. Каза и че са мръсници и използват момичетата от провинцията, които са дошли да си търсят късмета.
- Така е, права е. Аз съм от С., наистина. И си ги използвам както си искам. Имам 12 момичета вкъщи. 4 чистят и готвят, 4 за секс и 4 за бой.
- Ето, за това става въпрос.
- Ама аз си мислех, че това си е по закон за придобиване на жителство в град С. Виж, мъжете извън град С. са друго нещо. Абсолютни жентълмени. Особено тези от северозападна България. Скромно облечени... по потник, завратени крачолйе и чеели. И най-обичат кат са овъртат от пиянйе да си падат на вратовете и да си вирват крачолйете. И всичко това в името на жената!
- Ти не си от С., обаче. Помня, че спомена нещо за В. Или се лъжа?
- Мене макя ми е от там. Баща ми е от О. Ама са се намерили в С.

Та това е основната част от разговора ни, който като гледам доведе до някакви изводи. Така, че бъди спокойна бабо. Мъжете от С. вече ми станаха ясни. Мисля да не им се давам.

Така, това в кръга на шегата. Всъщност, аз пуша трева отдавна (няма да кажа откога, защото някой може да се притесни за мен). Също така, съм употребявала и други наркотици. Почти всички, за които се сещаш. Но не се притеснявай, бабо, няма да стана наркоман, защото имам ужас от игли. Наскоро се наложи да ми вземат кръв и щях да припадна. Поне вече знам, че кръвната ми група е АВ+. Пиша ти го, за да не забравя, понеже цената на това да разбера беше висока, и не искам тази безценна информация да се изгуби. По отношение на мъжете... изобщо няма да коментирам.
Но нека ти разкажа какво се случва с любимата ти внучка в големия град. Значи, оня ден в С. беше на посещение президентът на Русия, Путин. Ние със съквартиранта ми излязохме навън, за да вземем един картофи, които мама ми беше пратила по братовчед ми. Както си вървяхме из центъра, около огражденията, защото целият център беше в ограждения и имаше полицаи навсякъде, аз реших, че ще е много забавно да бръкна в чантата с картофите, да извадя един картоф и да замеря един полицай с него. Направих го. Снайперистите ме застреляха на секундата. Беше неприятно, но какво да се прави, играчка-плачка. Преди няколко дни пък, като се прибирах след разходка из града ми се случи нещо още по-интересно. Нападнаха ме някакви лоши хора, вероятно металисти, взеха ми парите, документите, дрехите, обувките, и най-лошото - честта. Прибрах се вкъщи разочарована. Не се оказа както го очаквах.
На следващия ден пък някакъв човек по погрешка ми се обади. Беше сбъркал номера. Поговорихме си и накрая решихме да се видим. Оказа се, че участва в престъпна групировка, което не знам какво точно означава, но ми се стори интересно. След като спечели интереса ми, и след като прекарах няколко дни у тях, разпитвайки го за подробности относно това, с което се занимава, той реши да ме запознае с останалите му колеги, така да се каже. Момчетата ми се сториха свестни, затова попитах какво е необходимо, за да се запиша за член на тяхната организация. Те ми казаха, че само плащам членски внос и веднага получавам членска карта. Наложи се да се обадя на мама да ми изпрати пари, за да се запиша за участие. Тя много се зарадва, че най-накрая ще започна да се занимавам с нещо полезно. И така, вече член на престъпната групировка, аз имах мисия. Трябваше да намеря архитектурния план на Парламента. Щяхме да атакуваме сградата на 12 януари. Всичките ми приятели стискаха палци да мине добре. Така и стана. Моята мисия беше да убия колкото може повече депутати, като преди смъртта да настъпи да прошушвам в ухото на всеки бъдещ мъртвец: "Това е заради пенсиите." Или: "Това е заради безработицата." Имах цял списък с реплики за прошушване. Както казах, мина добре. Убих над 50 човека, така и не можах да ги преброя. Всички от нашата престъпна групировка си тръгнахме от местопрестъплението живи и здрави, като успяхме да унищожим над 200 души в Парламента. За съжаление, повечето от тях бяха чистачи, персонал от ресторанта и стола и т.н. Оказа се, че хората, които е трябвало да убием не са били на работа днес. Жалко. Добрата новина е, че хем успяхме да ги сплашим, хем никой няма да ни търси за убийството на някакви си чистачи. Както и да е. Единственото, което не се получи чак до там добре, беше това, че по пътя ни обратно към базата, както я нарича нашия шеф, колата, в която се возих блъсна каруца, в следствие на което циганите, които се бяха натоварили на нея побесняха и ни замериха с коня. Той се стовари върху предното стъкло на колата ни и уби на място шофьора и този до него. Наложи се да ги изхвърлим от колата и аз да седна на шофьорското място. Малко по-късно, понеже вече бяхме без предно стъкло, от покрива на една сграда, покрай която минавахме, падна ледена висулка и се заби право в окото на моя спътник. Нямаше как, трябваше да се спасявам, а той много пищеше, затова го изхвърлих от колата и продължих. Понеже не бях карала кола никога, имах известни затруднения с управлението, което ми струваше няколко сблъсъка с пешеходци, коли, трамваи, тролеи и още нещо, което не знам как се казва. Но не се притеснявай, аз съм добре. Когато пристигнах пред щаба на нашата организация, колегите ми ме посрещнаха като герой. Много се гордея със себе си. По-късно вечерта решихме да го отпразнуваме както подобава. За нещастие точно в най-забавния момент се оказа, че детето на шефа си играе с една граната. Естествено, изби ни до крак. Но чувам, че поне то е оцеляло, по някакво случайност. Децата и лудите Господ ги пази.
Поради факта, че аз за пореден път не оцелях, мога да заключа едно нещо - явно не съм дете, нито луд. За първото не се радвам особено, защото все си мислех, че още не съм пораснала достатъчно, че да изляза от тази категория. За лудостта, не знам, както казва един приятел: "На този свят има малко нормални хора, и ние ги затваряме в лудници."
След всичко това, скъпа бабо, искам да ти кажа едно нещо. Животът в големия град не е по-различен от този в малкия. Абсолютно с нищо не е по-различен. Хората са еднакво изгубени, еднакво сами, еднакво неспособни да бъдат щастливи, еднакво объркани. За 24-те си години съм сменила 4 града. Стъпаловидно хронологично разположени по отношение на големина. Не мога да кажа къде е по-добре да се живее. Логиката на нещата показва, че човек, когато реши да бяга, като мен, например, обикновено избира да се насочи към по-голямото, за да намери нещо по-различно. И успява, донякъде. Нови хора, нови места за забавление, нови места, които да разгледаш. Ново, но за колко време. В един момент всичко ти става познато, всичко е еднакво сиво, хората еднакво изгубени, еднакво сами, еднакво неспособни да бъдат щастливи, еднакво объркани. И тогава разбираш, понякога след като смениш 4 града, че няма смисъл да бягаш, защото историята се повтаря. Няма смисъл и да останеш. Няма смисъл да се бориш, защото хубавите неща са приливи. Бързо след това идват отливи. "Няма вечно да вали." Да, де, стига да не живееш на екватора. А аз живея именно там, бабо, и тук никога не спира да вали. Никога! Затова, стой си в малкия град и продължавай да даваш съвети, за да имам аз почва за писане. И не ми редактирай разказите. Забранявам ти. Това си е моят живот. И ако ти си мислиш, че като пишеш за пролет и рози, и се опитваш да сложиш цвят в това, което пиша, трябва да знаеш, че аз в пролетта не вярвам. А за цветята... получих едно за рождения си ден и в момента го гледам как умира. И пролетта и цветята са временни неща.

"Морето е всичко. Морето е нищо. То е едновременно невидимо и сляпо. То пълни страници, в които няма нищо вярно. То шуми по същата причина, поради която човек пише, за да е по-малко мъртъв." (Алесандро Барико)

Canaan - the doomiest of all doom bands :)

Бях забравила колко са големи Canaan. Със бавното си и изключително мелодично звучене създават илюзия за спокойствие. Но определено аз не бих заспала на фона на техен албум. Ако човек иска спокоен сън, по-добре да спи на фона на Dimmu Borgir, отколкото на Canaan. Освен апокалиптичното си звучене, те имат и още един характерен елемент, който предизвиква усещане за мирова скръб, буквално. Това са невероятните текстове. Това, обаче, само за маниаци, защото младежите са италианци, които пеят освен на родния си език, също и на английски, и ако не ме лъжат ушите, на български, или поне някакъв славянски език, който е много близък до моя роден. Поради факта, че не съм наясно с италианския език, а песните на въпросния славянски език не мога да ги разбера, а и текстовете им не се намират из интернет, ще коментирам един текст на английски. Песента е "In a never fading illusion", една от най-утопичните:

The world stands still in front of me Светът стои неподвижен пред мен
But I can't touch it Но аз не мога да го докосна

The world is flashing before my eyes Светът премигва пред очите ми
But I can't see it Но аз не мога да го видя

The world is sounding loud like broken glass Светът издава силен звук,
като от счупено стъкло
But I can't hear it Но аз не мога да го чуя

The world is dancing around me Светът танцува около мен
But I can't move Но аз не мога да се движа

Bitter seed of a grown old utopia Горчивото семе на остаряла утопия
Shadow on the mirrors of life Сенки върху огледалата на живота
Wave in a burning red sea Вълна в изгарящо червено море
The world spins around me Светът се върти около мен
The world drowns in me Светът се дави в мен

I can't move Не мога да се движа
And I don't care Но не ме интересува
where I am къде съм аз
And I don't care И не ме интересува
what I have become в какво съм се превърнал
I don't care Не ме интересува
No, I don't care Не, не ме интересува...

Canaan, всъщност, ми напомнят за един леко неприятен момент от моя живот. Период, свързан с много работа, никакви социални контакти, тотална липса на сън и тотална липса на време. Това, разбира се, не беше нещастен период, просто такъв, в който нямаш време да се замислиш къде си и какво се случва около теб. Един вид лечение на психиката, предизвикващо болест на физиката. Кое, всъщност, е по-важно? Да си психически или физически здрав? Мисля, че едното, в повечето случаи, върви ръка за ръка с другото. Въпреки, че заради прекомерното претоварване нямах време да се замислям много за живота си, не можах да пропусна няколко детайла от заобикалящата ме действителност. Горчивото семе на една остаряла утопия. Не знам какво означава. Напоследък се замислям относно значението на това. Искам някой да ми каже какъв вкус има според него живота. Според мен, като цяло, горчив. Горчив вкус, който се трупа в нас ден след ден, вкусът на обидата, която всеки един от нас изпитва непрекъснато, независимо дали заради невротична реакция на някоя баба в трамвая, заради експлоатиране на труда му, или заради дебилно отношение от страна на най-близките хора. Всички ние се правим на герои и често стоически издържаме на горчивите хапки, с които се храним или оставяме да ни хранят останалите. Подтискаме гнева си, трупаме злоба, ярост, неприязън, лекуваме се с алкохол, цигари, наркотици, които се превръщат в нови заболявания, които трябва да лекуваме. Обезверени пълзим като червеи и чакаме някой да ни смачка с тежка обувка. Отказваме да вярваме в сладката страна на живота, защото от сладкото се пълнее. Когато преядем със сладко се чудим как да го повърнем. Страх ни е, че хубавите неща са недълготрайни. И в страха си сме прави. Предпочитаме да вярваме в утопии, да облизваме горчивите им крайщници, вмирисани на мухал, защото падаме на колене пред реалността, пред настоящето и бъдещето. Единственото, което правим, е да хвърляме сенки върху огледалата на живота си. Гледаме от разстояние и не можем да се явим пред тези огледала. Не можем да видим образа в огледалото. Не, можем, но не искаме.
Аз не вярвам в утопии. Всъщност, не вярвам в нищо. Исках да вярвам, но многократно осъзнах, че е излишно. В момента искам търпение и правя всичко възможно да намеря своя баланс. Две неща тотално липсват в мен - търпението и завистта. Едното положително, другото отрицателно. Това за завистта се радвам, че го нямам, но търпението трябва да го постигна. Не знам дали ще мога. Надявам се. Я, една положителна дума - надежда.
Кое е по-лошо, реализма или песимизма? В момента се намирам в долната граница на песимизма. Досега се стараех да бъде реалист. Понякога съм била и оптимист.
Както Canaan казват в "The unsaid words":

They say there is a place for everything, Казват, че има място за всичко,
They say there is a time for everything. Казват, че има време за всичко.

Водейки се от една нелепа идея, която прочетох някъде, която гласеше, когато имаш проблем, с който не можеш да се справиш, напиши го на лист и го постави в една кутия на име "SFGTS" (Something for God to Solve), тоест, кутия за проблеми, които трябва да бъдат решени от Бог. Аз, обаче, съм агностик. Не вярвам сляпо в Бог, искам доказателства. По скоро вярвам, че всяко нещо на този свят си има елементарно, но често трудно за откриване обяснение, базирано на физиката. Това, което ни обижда и обезсърчава, според мен, не идва като божие възмездие за греховете ни, а идва от самите нас, самонаказание, за това, което според нас сме направили не както трябва. Не искам повече да се лутам, да проявявам несигурност и съмнение, искам да имам търпение, за да могат нещата да се случват сами, без натиск. Искам да имам и вяра. Искам да знам, че има смисъл, искам да изляза от утопиите. Искам да махна ограниченията, искам да не чувствам загуба, искам да проумея, че не притежавам нищо, освен себе си.

Canaan - lyrics of "In a never fading illusion"

The world stands still in front of me
But I can't touch it

The world is flashing before my naked eyes
But I can't see it

The world is sounding loud like broken glass
But I can't hear it

The world is dancing around me
But I can't move

Bitter seed of a grown old utopia
Shadow on the mirrors of life
Wave in a burning red sea
The world spins around me
The world drowns in me

I can't move
And I don't care
where I am
And I don't care
what I have become
I don't care
No, I don't care

Angry Правопис

Съобщение (молба) до всички хора, които превеждат филми (на доброволни начала или платено).

Моля, мОля, МолЯ, МНООООГО ВИ МООООЛЯ! Научете се, че думата "СЪЖАЛЯВАМ" се пише с "А", а не с "Е". В българския език няма дума "съжЕлявам". Инсталирайте си по един спел чек (програма за проверка на правописа) God damn it!, защото адски ми писна от неграмотници.
Благодаря за (не)вниманието.

Нел

Portfolio Song Adaptation / Translation

Song: Rudolph the Red-nosed Reindeer














Category: Popular / Christmas song

Original lyrics:

Rudolph the Red Nosed Reindeer

Rudolph, the red-nosed reindeer

had a very shiny nose.

And if you ever saw him,

you would even say it glows.

All of the other reindeer

used to laugh and call him names.

They never let poor Rudolph

join in any reindeer games.

Then one foggy Christmas Eve

Santa came to say:

"Rudolph with your nose so bright,

won't you guide my sleigh tonight?"

Then all the reindeer loved him

as they shouted out with glee,

Rudolph the red-nosed reindeer,

you'll go down in history!

Song adaptation / translation:

Рудолф, червеноносият елен

Рудолф с носле червено,

Бе елен с блещукащ нос,

И ако си го виждал,

Би рекъл: „Ах, светещ лос!”

А другите елени,

Все му казваха със смях,

„Рудолф с носле червено,

Няма да играеш с нас.”

Една мъглива зимна нощ,

Дядо Коледа

Каза на еленчето:

„Води ни ти с носленцето.”

И всичките елени,

Пеят и до днес във хор,

„Рудолф с носле червено,

Ти си нашият герой”

-------------------------
Nelly Arsova, 2006

Portfolio Song Adaptation / Translation

Band: Кино











Song: Пачка Сигарет

Original lyrics:

Я сижу и смотрю в чужое небо из чужого окна

И не вижу ни одной знакомой звезды.

Я ходил по всем дорогам и туда, и сюда,

Обернулся - и не смог разглядеть следы.

Но если есть в кармане пачка сигарет,

Значит все не так уж плохо на сегодняшний день.

И билет на самолет с серебристым крылом,

Что, взлетая, оставляет земле лишь тень.

И никто не хотел быть виноватым без вина,

И никто не хотел руками жар загребать,

А без музыки на миру смерть не красна,

А без музыки мне хочется пропадать.

Но если есть в кармане пачка сигарет,

Значит все не так уж плохо на сегодняшний день.

И билет на самолет с серебристым крылом,

Что, взлетая, оставляет земле лишь тень.

Literary translation:

I sit and stare at a foreign sky from foreign eyes

And I don't see a single sign in the stars

I have roamed many roads, here and there

But when I turn I don't see any traces

But there is a pack of cigarettes in my pocket

So my day will not be dreadful

And I have a ticket for a plane with silver wings

When I fly away the land will remain just a shadow

I have never wanted to be guilty without guilt

And I have never wanted to shovel embers with my hands

And when there’s no music in this world, death is not beautiful

And if there’s no music I will vanish

But there is a pack of cigarettes in my pocket

So my day will not be dreadful

And I have a ticket for a plane with silver wings

When I fly away the land will remain just a shadow

Song adaptation:

Sitting here I stare at foreign skies, others’ land and alien eyes

Watching at the sky I cannot see a single star sign

I have roamed so many roads, being here and there

When I turn my back I never see any footsteps

But there's a pack of cigarettes here, in my hand

So my day will not be dreadful and I’ll keep on my way

And I have a ticket for a silver-winged airplane

When I fly away the land will as a shadow remain

Thought I’d never ever be… a one to blame without a guilt

Thought I’d never ever try to touch the embers with my hands

If the music disappears, ugly death will call me back

And if music disappears then I will vanish away

But there's a pack of cigarettes here, in my hand

So my day will not be dreadful and I’ll keep on my way

And I have a ticket for a silver-winged airplane

When I fly away the land will as a shadow remain

You can listen to the song at:

http://youtube.com/watch?v=w3QG-ekta-A

-----------------------------------------------------

Nelly Arsova, 2007

Portfolio Pop Journalism - Article 13 (sold)

ВРАТА КЪМ ИЗТОКА - МОСТЪТ НАД БОСФОРА

„Разбрах, че имате намерение да построите мост от Пера до Константинопол, но това не е осъществено поради липса на експерти. Аз съм способен да проектирам такъв мост, който да позволява на кораб с опънати платна да премине под него.”

Писмо от Леонардо Да Винчи до Султан Баязид ІІ Уали, 1502 г.

От античността насам, много човешки умове са се изкушавали от идеята за построяване на мост между Босфора и Дарданелите - проливите, свързващи Черно и Мраморно Море с Егейско Море. Мечтата се изразявала в това, да се създаде една постоянна връзка между Запада и Ориента. Първият опит за изграждането на такъв мост е през 513 г. преди Христа, от персийския майстор-строител Мандрокъл от Самос, за скитската кампания на персийския цар Дарий І. Тридесет и три години по-късно, египетски и финикийски инженери направили опити да построят мост над Хелеспонт (старото име на Дарданелите), но техните понтонни мостове са били разрушени по време на буря. В гнева си, Зеркс І (управлявал в периода 486-465 г. преди Христа) обезглавил инженерите и поръчал да се построи нов понтонен мост, който най-накрая да му позволява да атакува своите заклети врагове, гърците. Когато Султан Мехмед ІІ Фатих (управлявал в периода 1451-81 г.) превзел Константинопол почти 2000 години по-късно и превърнал града в столица на Отоманската Империя през 1453 г., планираните мостове все още не били на мястото си.

За наследникът на Мехмед, Султан Баязид ІІ Уали (управлявал в периода 1481-1512 г.), гениалният Леонардо Да Винчи проектирал през 1502 г. мост с дължина 360 метра, който щял да свързва Константинопол с град Пера. Султанът предполагал, че изработката на изключително оригиналния проект на Да Винчи ще бъде невъзможна и спрял изпълнението му. Проектът, обаче, в крайна сметка бил използван през 2001 г., когато група норвежки архитекти го осъществяват като дървен пешеходен мост, макар и с мащаб, сведен до 57 метра, в град Ас, близо до Осло. Оказва се, че султан Баязид е допуснал грешка. Компютърни симулации сега показват, че проектът на Леонардо от преди 500 г. са били напълно реалистични в структурно отношение.

С прекратяването на проекта на Да Винчи се спират всякакви опити за изграждане на мост над Босфора в продължение на почти пет века. Между 1970-та и 1973-та е създадена първата фиксирана връзка между Европа и Азия, под формата на окачен мост над Босфора, построен от една германската инженерна компания, в сътрудничество с британската изпълнителна фирма. Резултатът от построяването на моста бил толкова рентабилен, че през 1988 г. се построява втори мост, наречен Фатих-Султан-Мехмед (Босфора ІІ), с дължина 1090 метра между носещите колони и обща дължина от 1510, който в момента държи 12-то място по дължина. В момента се планира изграждането на трети портал към Ориента.

Първият мост, свързващ Запада с Ориента - мост І на Босфора, има дължина между носещите колони 1074 метра и обща дължина от 1510, и заема 13-то място по дължина в света.

Нели Арсова, 2007 г.

Portfolio Pop Journalism - Article 12 (sold)

Няколко примера за…

Неадекватни рекламни послания:

(Превод: горе – Затлъстяването при децата - Не го подминавайте с лека ръка.; долу: Макдоналс – В стихията си съм да пазарувам!)

Коментар: Прекрасно съчетания от билборд послания. Хм, кое ли да изберем? Да се потресем от тъжната физиономия на състрадателната медицинска сестра и да направим нещо по въпроса със затлъстяването, или да теглим по една … на проблемите и да отидем да се натъпчем в някоя верига за бързо хранене?

(Превод: горе: Пссст… Аз съм в „Рейсърс”; Долу: Върху какво е фокусиран погледа ви? Нека насочим погледа ви върху Исус... Баптистка църква Даласбург.)

Коментар: Подобен случай. Човек даже може да се позачуди дали всъщност това необикновено групиране на реклами е случайно или не. И все пак, ако е, мисля, че има нещо доста зловещо в цялата история.

(Превод: горе (надпис от билборда): Шофиране с висока скорост. Какво е вашето извинение?; долу (надпис, добавен със спрей): Да ви подпомогнем в купуването на понички)

Коментар: Прекрасна идея за насърчаване на шофирането в определения за това лимит на скоростта, но за съжаление се е намерил някой, който да даде един равностойно прекрасен отговор.

"WHERE DO YOU WANT TO BE TODAY?" - Microsoft ("КЪДЕ ИСКАТЕ ДА БЪДЕТЕ ДНЕС?" – Майкрософт)

Коментар: Искам да изляза навън да се порадвам на хубавия ден, но ще трябва да си прекарам следобеда в преинсталиране на поредната версия софтуер „от ново поколение”.

“DRIVERS WANTED.” – Volkswagen („ТЪРСЯТ СЕ ШОФЬОРИ” - Фолксваген)

Коментар: Толкова ли не остана кой да ви купи колите, че вече пускате реклами с „Търси се (жив или мъртъв (шофьор))”? Или може би поради факта, че вече колите често се карат от хора, които нямат шофьорска книжка, сте решили да пропагандирате обратното. За съжаление не става ясно.

“PROBABLY THE BEST BEER IN THE WORLD” – Carlsberg („ВЕРОЯТНО НАЙ-ДОБРАТА БИРА НА СВЕТА” – Карлсберг)

Коментар: Скромността краси човека. „Вероятно най-добрата бира на света”. (Но, едва ли.)

Находчиви реклами и рекламни послания:

(Превод: Мразите изпуснати (отгоре) разговори (отдолу)? Преминете на мрежата с най-малко изпуснати разговори.

Коментар: Забележителна оригиналност при употребата на буквалистика. Е така се привлича внимание!

(Превод: Време е да преминете на Суийтекс)

Коментар: Още една оригинална идея. В този случай, за рекламата е за подсладител.

(Превод: Време е за Фитнес център Силберман.)

Коментар: Реклама на същата агенция. Използвана е подобна идея отново на базата на нестандартно разполагане на рекламата, вместо оригиналност на изображението или посланието.

Коментар: Три свежи креативни идеи, които дори повече приличат на произведения на изкуството, отколкото на реклами. Само не искам да съм на мястото на този, който е монтирал „гребена”.

Нели Арсова, 2007 г.

Portfolio Pop Journalism - Article 11 (sold)

Безвредно забавление ли е телевизията?

“Телевизията е дъвка за очите”

Франк Лойд Райт

Наскоро проведено проучване показва, че по-голямата част от възрастните смятат, че е необходимо въвеждането на по-строги мерки за контрол върху програмите, излъчвани по телевизията, поради прекомерния процент насилие и секс, които се предлагат на аудиторията. Те твърдят, че голяма част от предаванията, излъчвани през последните години оронват престижа на телевизията като средство за масова информация, както и морала на хората, особено на подрастващите.

Няколко интересни факта за телевизията и децата:

- Брой часове, които едно дете прекарва средно пред телевизора на ден – 4.

- Процент на зрителите на възраст между 2 и 17 години – 22%.

- Децата прекарват повече време пред телевизора, отколкото за всякаква друга дейност, освен спането.

- 66% от децата (между 10 и 16 години) твърдят, че поведението им е повлияно от телевизионни звезди и програми.

Едно от най-забележителните явления през последните едно-две десетилетия – “барбификацията” при момичетата и “суперменизацията” при момчетата има своите предпоставки частично в телевизията, както и характерните последствия. Манията на момичетата да изглеждат като топ модели, която разбира се не се отнася единствено до тийнейджърките, е основна причина за геометричната прогресия в нарастването на случаите на болести като анорексия и булимия. Стремежът на момчетата да изглеждат като излезли от кориците на фитнес списания мачовци, от друга страна, често води до едва ли не наркотични зависимости от различни медикаменти за “бързо влизане във форма”.

- 62% от запитаните твърдят, че сексът, показван по телевизията насърчава младежите да правят секс, докато са твърде млади.

46% от гимназиалните ученици в България са правили секс поне един път в живота си. Има ли връзка това с факта, че програмите, съдържащи сексуално насочени материали, съдържат средно по 4,4 сексуални сцени на час? Освен това, 1 на всеки 7 програми включва показване на сексуални сцени.

- Наблюдаването на чести актове на насилие по телевизията може да доведе до загуба на чувствителност и липса на съчувствие към човешкото страдание.

Самата телевизия, според много от запитаните, е отговорна за сериозен процент от насилието при подрастващите. От Американската педиатрична организация твърдят: “Спор няма... За последните три десетилетия най-основното откритие от изследванията върху средствата за масова информация е, че медийното излагане на показ на насилие повишава агресивното поведение у децата”.

- 54% от децата имат телевизор в детската си стая.

Наличието на телевизор на мястото, където спим, създава познатия навик на заспиване пред телевизора, което довежда до подсъзнателно възприемане на изображенията и посланията. Това, особено при по-малките зрители води до буквално “попиване” на информацията.

Ако се успокоявате с факта, че винаги можете да изгасите телевизора, помислете за огромната база данни в интернет, която е безпрепятствена за всички, така че възниква въпроса „Накъде вървим?”. Към глобалната цензура или към пълната свобода на словото? Истината е, че кръгът е затворен и не е така лесно да се излезе от него. Колкото и забрани и правила да има у дома, съучениците, приятелите, съседските деца непрекъснато създават поводи за нарушаване на нормите. Моделът на поведение се изгражда през първите години, а следващите опити имат по-скоро вид на насилие, отколкото на възпитание. А да не забравяме, че всеки тийнейджър търси модели, чрез които да се самоопредели, така че телевизията е средството, което може да го насочи чрез разнообразния си набор от поведения. Дъвката понякога залепва на неподходящи места.

Нели Арсова, 2007 г.

Portfolio Pop Journalism - Article 10 (sold)

Реалити шоуто или „Признанията на един опасен ум”

Реалити шоу e вид телевизионна продукция, която обикновено е без сценарий и има за цел да показва обикновени хора в реални житейски ситуации. В Европа, настоящото рязко покачване на популярността на този жанр датира от около 2000 г. Критиците на жанра твърдят, че названието му е погрешно, тъй като много от предаванията поставят участниците на екзотични места и в недействителни ситуации, като по този начин не създават чувство за реалност. Този тип предавания са 56% от всички американски телевизионни предавания и до 69% от телевизионните предавания по света.

Първото истинско реалити шоу, в смисъла, в който ние сме свикнали да разпознаваме този жанр, е телевизионният сериал на американския канал PBS Американско семейство” (An American Family), 1973 г. Шоуто представя едно семейство, с характерните за него проблеми, включително развод и емоционални последици. По това време предаването бива възприето като скандално и отнася безпощадна критика. По-късно, през 1989 г. телевизионният жанр се преоткрива с предаването „Ченгета” (Cops). Няколко години след това музикалният канал МТV излъчва свое реалити шоу „The Real World“ (Реалният/истинският свят). През 2000 г. игри като „Биг Брадър” в Европа и „Survivor" (Сървайвър) в САЩ заливат телевизионния ефир.

Един от основателите на този телевизионен жанр е Чък Берис – продуцент на телевизионни игри през шейсетте и седемдесетте години. През 1965 г. първата реалити игра – „Играта свалка” (The Dating Game) печели голяма популярност. Играта представлява студийна среща на красиво момиче с три момчета, с които има право да разговаря, но няма право да вижда. Чрез въпросите си тя трябва да избере най-подходящият от тях и да излезе с него на среща. Бяхме зрители на подобна реалити-игра и по българската телевизия преди няколко години.

Малко след това Чък Берис създава идеята да друга подобна игра, само че този път с едно стъпало нагоре – „Игра за младоженци” (The Newlywed Game), откъдето би могло да се предположи, че идва идеята за предавания като „Горчиво”. Биографичният филм „Признанията на един опасен ум” 2002 г., режисиран от Джордж Клуни, разказва историята на продуцента Чък Берис през неговата собствена перспективата. Филмът е създаден на базата на автобиографичната книга на Чък Берис, носеща същото заглавие. „Идеята за „Игра за младоженци”, казва Берис, „дойде от моята теория, че всеки би предал съпруга или съпругата си за пералня, сушилня или косачка.”

Каква е причината за тези мащаби на популярността на реалити игрите и шоутата? Зрителите на тези формати са не само свидетели на случващото се в момента, или на възпроизвеждането на реални събития. Те често са и участници, и пряко или косвено имат вездесъщото право да решават съдби. Освен това, чрез наблюдаване на преживяванията на останалите, човек може да проектира или дори да сублимира собствените си въжделения. Сбъдването на желанието някой ден и зрителят да бъде там, го кара да влиза много плътно в кожата на участниците. В тези формати движещите сили са мечтите и митовете.

„Гонг шоу” (The Gong Show) вероятно е най-популярното шоу в творческата кариера на Берис. То представлява частично подобие, или може би родоначалник на предавания като „5 stars”, „Star Academy”, дори „Music/Pop Idol”. При създаването на "Гонг шоу" Берис буквално експериментира с податливостта и издръжливостта на публиката на гаври и унижения. За разлика от гореспоменатите предавания, които ние добре познаваме от българската телевизия, „Гонг шоу” не е предаване за търсене на таланти. То по скоро цели да намери лица, тотално лишени от дарби и да ги направи за смях. По отношение на това, в „Признанията на един опасен ум” Берис заявява: „Откъде можех да знам, че има толкова много американци, които чакат единствено удобен момент да се покажат по телевизията и са готови да се нагъзят в името на това”. Този тип шоу се базира на убедеността на състезаващите се млади хора, че могат да станат звезди. Прекрасно е, когато тази вътрешна убеденост се основава на реалистична самооценка, но е печално, когато случаят е друг. Именно по време на блестящия първи сезон на „Music Idol” имахме възможността, по време на кастинга, който също беше излъчен, да се насладим на тоталната липса на самооценка у редовия гражданин. Факт е, обаче, че желанието да бъдеш известен измества всички скрупули, че можеш да се покажеш като пълен глупак. Но не е ли именно това нещото, от което публиката има нужда?

Берис, донякъде умишлено, създава предавания, които понижават репутацията и стандартите на телевизията. Той, обаче, доказва, че има невероятен усет за това, което хората искат да гледат. Берис на практика доказва твърдението, че тълпата иска „хляб и зрелища”. Във всеки човек дреме воайорът. Ние, въпреки нашето уж патриархално възпитание, или точно поради него, страшно силно искаме да знаем какво става под завивките.

По време на телевизионната си кариера Берис създава още десетина реалити-игри, всички от които печелят сериозна популярност, и почти всяка една от тях става начало на серия от подобни игри, някои от които гледаме в един или друг формат дори и сега. Изглежда отношението на публиката към този жанр не се е променило, независимо от изминаването на цели три-четири десетилетия. Започвайки от „Играта свалка”, минавайки през „Игра за младоженци”, „Семейна игра” и т.н. той сякаш хронологически развива историята на една връзка, или дори на един живот. Напоследък се чува идеята за създаване на реалити шоу, проследяващо целия живот на един човек – от самото му раждане. Дали това е форматът, от който публиката вече има нужда? Едва ли. Може би експлоатацията на чуждите емоции и преживявания, режисирани под една или друга форма, за период от няколко месеца, е достатъчна за гладното за зрелища зрителско око. И все пак, в Германия бе поставен рекорд по отношение на дължината на предаването „Биг Брадър”. Заради огромния интерес последното издание на шоуто продължи повече от година – 8763 часа.

В заключителната част на филма „Признанията на един опасен ум” Чък Берис завършва житейския кръг на серията си от предавания, представяйки идеята за финалната част от поредицата. Играта се нарича „Игра на старци” (и разбира се не се реализира). Как изглежда тя? „На сцената има трима старци със заредени пистолети. Разглеждат живота си. Разбират какви са били. Какво са постигнали. Колко близо са стигнали до мечтите си. Победителят е този, който не си пръсне мозъка. Печели хладилник”. На практика, хронологично сглобената поредица от игри, създадени от този продуцент оформя именно този евентуален „Биг Брадър”, обхващат цял един живот.

Нели Арсова, 2007 г.

Portfolio Pop Journalism - Article 9

7 съвета за правенето на добра реклама

1. Бягайте от клишетата „като от огън”.

Може би вашият бизнес предлага продукт, който на пръв поглед изглежда безинтересен и е едно от тези обикновени неща, които толкова сме свикнали да употребяваме в ежедневието си, че е трудно да направим съществена разлика между една или друга марка. Какво може да накара потребителя да си купи точно вашия сапун или тоалетна хартия? Доброто представяне, разбира се. Как си представяте реклама за прах за пране? Давам този пример, защото според мен това е най-голямото клише сред рекламите. Моите извинения, но гледката на 4 жени, които седят на по чашка кафе и си говорят за прахове за пране не ми се струва много оригинална. И как винаги става така, че женският персонаж от такъв тип реклама носи в себе си прах за пране или омекотител, независимо дали е на кино, разходка, кафе и т.н. Изобщо, клишето на жената-домакиня и мъжът, който се прибира уморен от работа и се омагьосва от невероятния аромат на омекотител май вече поизветря. Не е достатъчно да накараш потребителя да запомни името на продукта ти. Трябва и да го провокираш да го купи. И то веднага! Ако все пак решите да влезете в някое клише, направете го така, че да изглежда като заяждане с клишето. Използвайте ирония.

2. Креативността не е понятие, разбираемо само за „интелектуалците”

Иска ви се да измислите нещо, което никога на никого не е хрумвало. Де да беше толкова лесно. Креативността не е непременно нещо напълно ново. Насочването на мисълта на аудиторията в една посока, следвано от рязък завой във фабулата е един доста добър и все още слабо използван похват. Майка и дъщеря разговарят по домакински над купчина мръсни чинии, очевидно след семейно събиране. Дъщерята държи полоена тава. Клише. Това е първата ви мисъл. Очаквате или реклама за хапчета против преяждане, или реклама за препарат за миене на чинии. В този момент дъщерята взема коричка хляб и започва да обира тавата, отхапвайки от хляба с най-голямото удоволствие, което можете да си представите. Оказва се реклама за дъвки. Неочаквано нали? Вярно е, че елемента на изненадата няма да го има при следващото гледане, но повярвайте ми, понякога и еднократното шокиране е достатъчно.

3. Не прекалявайте с оригиналниченето и експериментите. Това може да се превърне в криворазбрана оригиналност.

Да бъдеш различен. Не е ли това нещото, което всички ние търсим. Особено що се отнася до рекламата търсенето на нестандартен подход е едно от най-популярните неща. За съжаление, обаче, много от опитите за оригиналност в крайна сметка се оказват пълен провал и рекламата се превръща в антиреклама. Много автори на реклами съветват: "Излезте от рамките!" Съветът, който Боб Гарфийл, едно от най-популярните лице в света на рекламата в днешно време, дава е: "Не се страхувайте да поставяте рамки". Опитът на една рекламна кампания на една от най-големите банки в щатите да излезе извън рамките, довежда до тоталното потвърждение на тази мисъл. Преди 10 години, въпросната банка инвестира един милион долара в продуцирането на една от най-грандиозните реклами, виждани до този момент. След проучване на пазара, относно мнението на потребителя, рекламната агенция открива, че потребителите мразят банките, защото ги виждат като огромни, безлични, арогантни, ужасяващи икономически чудовища. Това, което прави рекламната агенция, е да покаже рекламираната банка като най-монолитната, ужасяваща банка, която някога потребителят е виждал. Подсилването на всичко, което консуматорското общество мрази, шокирането на публиката с тази реклама провокира не друго, а падане на акциите на банката с над 100%. По този начин, чрез рекламната си кампания, банката губи около 36 милиарда долара от акции.

4. Най-популярното оръжия на рекламата – секса – не е необходимо да го използвате на всяка цена. (виж точка 1)

Какво означава понятието “Политическа коректност” и има ли то почва у нас? Феминистичните организации в щатите успяха добре да зациментират това понятие на тяхна територия. В България, обаче, то все още е слабо познато. С две думи, политическата коректност означава неизползването на думи, похвати и т.н. с цел засягане на полови, расови, религиозни и други аспекти. В най-популярния си смисъл това понятие се използва относно обиди на полов принцип. Сексът в рекламата е доста деликатно звено, което среща сериозна конфронтация с точно тази политическа коректност. Къде е тънката граница между това, предлагайки някакъв продукт, да го накараш да изглежда секси, и това, да натрапваш нещо по толкова явен и груб начин, че да изглежда вече пошло? Евтината порнография в рекламата не само трябва да се избягва, защото е обидна за дадена категория хора, а защото е унизителна и за самия продукт. Позволявайки си употреба на този похват в рекламата, не трябва да забравяте да не преминавате границите на добрия тон.

5. Смехът е сериозно оръжие, не забравяйте.

Случвало ли ви се е да видите реклама, която изглежда толкова отегчителна, че само при зърване на кадър от нея в последствие да ви се прииска да смените канала? А случвало ли ви се е да видите реклама, която да нямате търпение да покажат пак? Хуморът, когато е поднесен на място и по подходящ начин, често предизвиква това желание. Независимо дали използвате „черен” или „бял” хумор вашата реклама има шанс да стане в пъти по-гледаема. По отношение на черния хумор, най-покъртителната реклама, която ми идва на ум е от една рекламна кампания против тютюнопушенето. Многоетажна офис сграда, вероятно небостъргач. Тераса, на която са застанали група служители в момент на „фас пауза”. По коридора се приближава друг служител, вадейки от джоба си цигара и насочвайки се към терасата. В момента на неговото приближаване терасата се срутва. Заключението – „Пушенето може сериозно да навреди на вашето здраве!”

6. Не подценявайте и не обиждайте аудиторията си. Научете какво иска тя.

Както казах по-горе, правенето на реклама изисква сериозно проучване на моментното настроение на потребителя. Вкусовете се сменят бързо, затова и рекламата, за да е добра, трябва да бъде гъвкава. Основната цел на рекламата е да впечатли публиката, независимо дали публиката впечатлява вас. Вашият вкус може да няма нищо общо с вкуса на публиката. Това, че вие сте сигурни, че дадена реклама е добра, не означава, че масата, която целите да закупи продукта ви, смята така. Едно от най-важните неща в рекламата е предвиждането на начина, по който дадена кампания ще бъде възприета от аудиторията. Не само целевата аудитория, а цялата. Ако например рекламирате продукт, чийто потребители трябва да са например тийнейджърите, не гледайте на тази аудитория като на единствената, която ще гледа вашата реклама, защото освен целевите тийнейджъри, на масата на вечеря пред телевизора може да седят мама и татко. Ако цинизмът, например, ще се възприеме добре от дадена категория хора, може да обиди друга категория. Да обидиш няколко човека, с цел да впечатлиш много други, не е добър подход.

7. Не подценявайте продукта си.

Ако искате да продавате добре, последното нещо което можете да си позволите е зле направена реклама. Не избирайте с лека ръка кой и как ще направи вашата реклама. Винаги е по-добре да платиш повече, но да знаеш, че правиш добре възвръщаема инвестиция. Това не означава, разбира се, че колкото повече платиш за реклама, толкова повече ще получиш обратно (виж точка 3).

Нели Арсова, 2007

Portfolio Pop Journalism - Article 8 (sold) - Architecture

Чудесата на съвременната архитектура

Град на изкуството и науката, Валенсия, 2000 г.

Проектант: Сантяго Калатрава

Тези две сгради, разположени в обширна водна площ, са първите от една цяла серия подобни творения на модерната архитектура, представена през погледа на испанския проектант и архитект Сантяго Калатрава. Предназначението им е обособяването на област, наречена Град на изкуството и науката, разположен в родния град на архитекта - Валенсия. Първата част от проекта представлява планетариум, а втората – заплетената абстрактна сграда, помещаваща научния музей. Проектът включва също и ботаническа градина, опера, морски парк и няколко по-малки сгради, които помещават арт събития от световен мащаб. Градът на изкуството и науката прогресивно се превръща в една от най-посещаваните туристически атракции на Испания. Футуристичният „град в града” несъмнено е един от най-грандиозните проекти на последното десетилетие.

Планетариумът представлява привидно отворена полусфера с два големи триъгълни отвора, разположени от двете страни на оста на широкия проход за преминаване. Другите й страни, гледащи към водата, са остъклени.

Този вид проектиране е любим на Калатрава и той го използва и в други свои проекти. Изразителността в неговите архитектурни произведения винаги насочва възприятията в посока на усещане за живот. Придаването на човешки черти на сграда създава характерна връзка между неживата и живата природа. Планетариумът, част от проекта във Валенсия наподобява очна ябълка, чийто изразителен стъклен „клепач” се отваря и в двете посоки. Вътрешната полусфера се отразява във водата и изглежда сякаш се превръща в завършена сфера.

Централният обект в проекта представлява не по-малко грандиозна постройка, помещаваща научния музей. Конструкцията му, разположена покрай голямото езеро, има много сложно, но непрекъснато напречно сечение, с остъкление от северната й страна и алуминиева облицовка от южната.

Повтарянето на профилите в този нетрадиционен ред, оформя една необикновена, постоянно повтаряща се скелетообразна цялост, чийто начин на изграждане трудно може да бъде осъзнат.

Някой смятат, че сградата прилича на скелета на Тиранозавър Рекс, погледнат отвън, докато други я виждат като гръбнака на някаква огромна праисторическа риба. За много посетители самата сграда представлява много по-голяма атракция от постиженията на гениални умове на науката, които можете да видите в нея. До музея се намира най-големият морски парк в Европа, който съдържа около 500 вида риби и други морски създания, от всички океани в света.

Като цяло, архитектурата на Калатрава изобразява мащабите, до които може да стигне сложността на формите. Без да изглеждат натрапчиво екстравагантни, сградите, поместени в Града на изкуството и науката, предизвикват усещане за цялостност с мястото и тотално бягство от реалността. Начинът, по който планетариума се слива с езерото, изгражда визуална и физическа представа за липса на гравитация и основа, която да поема тежестта на всички тези масивни конструкции. Особено нощем, човек остава с впечатлението че всеки един детайл от този микрокосмос губи физическите си измерения и по някакъв начин събраните на едно място водни пространства, футуристични сгради, светлини, кислород (поради липсата на високи сгради) създават усещане за цялостност и лекота. Целият комплекс, проектиран в чест на посрещането на 21 век, изглежда сякаш е изваден от пейзажа на друга планета, друга действителност. Целта на употребата на такъв подход при изграждането на център на изкуството и културата е да насърчи масите да гледат с ентусиазъм на тези два позабравени, но неизчерпаеми извора.

Нели Арсова, 2007

Portfolio Pop Journalism - Article 7

БЛОГЪТ КАТО МЕДИЯ

Блогът /съкратено от уеблог/ представлява лесно поддържан и постоянно актуализиран уеб сайт, който функционира на принципа на он-лайн дневник. Не е необходимо да си уеб дизайнер, или да умееш да пишеш HTML, нито е нужно да имаш други кой знае какви компютърни умения, за да поддържаш свой собствен блог. Съществуват стотици сайтове, които са направени точно за тази цел. Просто се регистрираш и започваш да публикуваш.

Докато в началото на своето създаване блоговете действително приличаха на лични дневници, отражение на ерата на интернет и липсата на комуникация между хората, помещавайки всякакви душевни отпадъци на електронното поколение, днес блогът е доста по ъпгрейднато средство за себеотразяване. Поддържайки свой он-лайн дневник човек не само може да публикува напълно интимните си емоции и преживявания, донякъде криейки се зад маската на виртуалността, но може и да се саморекламира, представяйки себе си с “the very best of”. Блогът в момента е както и един вид визитна картичка, средство за представяне пред света (в очакване да те открият), така и неизчерпаем източник на информация. Блоговете, в по-голямата си част, са създадени и се поддържат от непрофесионалисти в писането, журналистиката и прочее. Това е един блестящ начин човек сам да си създаде поле за изява и публикуване на лично творчество. По този начин тези самостоятелно издавани медийни звена започват да оформят свои действащи електронни мини общества.

Основната сила на блоговете като медия е показването на информацията в по-неподправен, макар и често непрофесионален вид. Цензурата среща сериозни спънки с блоговете, което прави поднасянето на информация по този начин доста по-автентично, и в по-голямата си част безкористно. На практика, всеки човек в днешно време започва да избягва от ролята на наблюдател и се поддава на естествената си нужда да участва в събитията, или поне на желанието и правото си да ги коментира.

С навлизането на блоговете малко по малко изчезва тенденцията на „купуване” на медии с цел пропагандиране и лансиране на идеи на дадени политически или бизнес кръгове. Това, по всяка вероятност, дразни някои слоеве на обществото. Потребителят, обаче, има право на глас и има намерение да го използва. Дори вече го прави доста активно. Блоговете, както и форумите са местата, където можеш да кажеш и да прочетеш почти всичко на почти всяка тема. Можеш свободно да кажеш: „Дразниш ме, ти си тъпак.” или да споделиш полезни открития.

Ще се изненадате, колко полезна информация може да се срещне в тези иначе така „непрофесионални” информационни гнезда. Например: изтекъл ви е задграничният паспорт или някакъв подобен документ. Просто се опитайте да разберете какво е необходимо да представите за издаване на нови лични документи. Използвайте официалния сайт на МВнР. Опитахте ли? Нищо не разбрахте. И аз така. А сега опитайте да разберете как да се разплетете от бумащината при регистриране на приходи и разходи, и изчисление на данъците, или при внасяне на осигуровки. Използвайте официалните уеб сайтове на НАП и НОИ. Нямате шанс. От името на не един или двама потребители мога да кажа, че ако не бяха именно форумите и блоговете, в които, макар и непрофесионално, но от сърце някой да ти обясни как, аджеба, стават тези неща, не знам как щях да се оправя.

И така, ако живеете твърде забързано и нямате време да „публикувате” мислите си на чаша кафе с приятели, направете го виртуално.

Нели Арсова, 2007 г.

Portfolio Pop Journalism - Article 6

ВЕЛИКОТО ПРОМИВАНЕ НА МОЗЪЦИ

Избираш живот.

Избираш работа.

Избираш кариера.

Избираш семейство.

Избираш шибаната телевизия.

Избираш миялни машини, коли…

…CD плейъри и електрически отварачки за консерви.

(Трейнспотинг)

Цици. Цици с резен лимон. Цици върху автомобил, облети с разпенена вода. Цици в сутиени с цвят на динена кора. Където и да погледнеш виждаш едно и също нещо – цици. Факт е – сексът продава. Но не ти ли се е случвало от толкова много цици наоколо да се усетиш, че циците на жена ти вече не са ти интересни? Май са малко поувиснали? Купи й пластична операция. Вече освен препарати за пране и дезодоранти („за чийто аромат мечтае всяка жена”) можеш да избираш и това.

Къде обаче е тънката граница между това, предлагайки някакъв продукт, да го накараш да изглежда секси, и това, да натрапваш нещо по толкова явен и груб начин, че да изглежда вече пошло. Евтината порнография в рекламата е това, на което се натъкваме все по-често. Не ми се вижда много оригинално на реклама на ауспуси, например, да сложиш гол женски задник. (Факт!) Е, това вече минава всякакви граници на добрия тон.

За да не се отдалечавам твърде много от границите на скъпата ни родина, ще говоря в частност, за това, което виждат очите ми тук и сега. След вече седемнадесет годишна борба с цензурата, започваме да избиваме в крайност - смятаме, че колкото по-смело и явно е изразено дадено нещо, толкова по-добре. И понеже някой преди време се е сетил, че като сложи цици на плакат на автомивка, всички пичове ще започнат да ходят там, хората си помислиха, че едва ли не единственият начин да продаваш е да слагаш цици на всичко. Това ме навежда на мисълта, че целевата аудитория на болшинството от рекламите, които виждаме напоследък, са мъжете. Забавното е, че потребителите мъже биват привличани със секс, а потребителите жени – със скучни домакински клишета. Излиза, че жените купуват единствено прахове за пране и препарати за миене на съдове, а мъжете - почти всичко останало. Не сме ли излезли вече от стереотипа на жената-домакиня и мъжа-бачкатор?

Ето и един пример от братята американци, този път в обратния вариант. На наскоро провелия се в Албена фестивал на рекламата, една от най-покъртителните реклами, които Боб Гарфийлд (едно от най-популярните имена в рекламата в световен мащаб) представи в лекцията си на тема „10-те божи заповеди в рекламата”, изобразяваше танцуващ и едва ли не пеещ мъжки полов член (нищо друго в кадър), който тактувайки си, се уголемява малко по малко. Както казва Гарфийлд: „В първия момент, в който видях тази реклама, си казах, че това е най-унизителното нещо на света”. Рекламата е снимана в продължение на 14 часа. Не е лесно. Все пак, за да постигнеш необходимото състояние на... духа, за целите на тази реклама, и за да го задържиш достатъчно дълго си трябва доста време и ентусиазъм. Мога да си представя какви са били средствата. Е, разбира се, рекламата никога не вижда бял свят, по обясними причини.

Ситуацията с прекалената показност и едва ли не излагането на нещата с „хастара навън” ми прилича на момента на раждането на постмодернизма в изкуството. Опитвайки се да бъдат оригинални, незнайни дотогава автори правят грандиозни изложби, показвайки смачкани бирени кутийки, снимки на пикаещи хора и тям подобни. А всички, които ги е срам да си признаят, че не разбират си казват: „Уау, ей това е изкуство!” И рекли: „Да бъде изкуство, и то да изглежда така!” После дошла някаква друга мода. Сега навсякъде виждаш цици и вече не вярваш в съществуването на меката неосиликонена женска гръд. А когато на това му мине модата? Къде ще го сложите всичкия този силикон, драги продавачи на мечти?

2007 г. Фактът, че сексът продава вече е открит. За да се излезе от клишето на този факт, най-добрият начин за правене на реклама е този, при който НЕ ИЗПОЛЗВАЙКИ секс успееш да продаваш. Не е лесно.

А ти, потребителят, след като избереш миялни машини, коли, CD плейъри и електрически отварачки за консерви, не забравяй:

„Избери живот!”

Нели Арсова, 2007г.

Поезия - 2. Автопортрет

Автопортрет

Пиша писма до себе си…

Хващам влака в противоположна посока.

Бягам от това, което съм.

Гледам назад.

Връщам се.

Превъртам лентата.

Въртя се в колелото на спомените си.

Засядам.

Представлявам опасност за самата себе си.

Бунтувам се срещу действителността.

Не искам да разбирам.

Пиша на обратно.

Спя с отворени очи.

Когато съм будна ги затварям.

Не се търся.

Не се познавам.

Пропагандирам култ към нищото.

Обръщам си гръб.

Удрям си шамари с ръцете на съдбата.

Смея се на себе си.

Не си давам шанс.

Хвърлям се в пропаст от безвремие.

Тя ме отхвърля като мъртъв зародиш.

Не искам да знам.

Нищо не търся и в нищо не вярвам.

Просто искам да спра.

Не времето, не движението,

само себе си.

Изтощавам си батериите.

Изключвам се от контакта.

Махам бушоните.

Режа жиците.

Рисувам черно слънце.

Вдишвам от нищото.

Присяда ми.

Удрям се по гърба.

Прилошава ми.

Изплювам сърцето си.

Настъпвам го.

Късам артериите.

Лепкава кръв опръсква черното ми слънце.

Боята му се разцапва.

Един ярък лъч се забива в окото ми.

Ослепявам.

Лъчът пронизва мозъка ми

и рови из съзнанието ми.

Изтръгвам окото си.

Замервам слънцето.

А то плаче с дъждовни сълзи.

Но всъщност негови ли са или мои?

Само това не разбирам.

Нели Арсова, 2004 г.

Poetry - 2. Winterborn

Winterborn

A house on the other side of the lake

Is where I share my solemn desolation

I wonder if the winterbirds are fake

And serene part of my imagination.

My footprints blacken in the snow

Where shadows cast themselves

Upon me and my reckless bawl.

I dig to find my inner selves.

Hating the cold is a way to prevent

The newborn baby from touching life

With naked hands and bare feet. Invent

him somebody else’s warm dive.

Rootless trees are propping up my home

Where noone really ever comes

I guess the wine will drink itself alone

And never warm the freezing ones.

Winterborn I search my winter mother

Winterborn I’m giving birth to winter children

Winterborn I freeze myself to death

Winterborn I argue with the snow

That winterborn it never has to pour

And slap my cheeks with snowflakes

And cover my winterborn lake with ice

And tear the leaves of my winterborn trees

Winterborn I hide myself from winter.

Nelly Arsova, 2005

Poetry - 1. Lessness

Once upon a time there was lovely loneliness

Creatures were blind and nature was colorless

Life was a timepiece without hands

And viscous smoke covered the lands

Blue leaves rolled in the yellow sky

The wind was bearing its cold supply

With eagle wings there flied a crow

And weary oaks were lined in row

Oakum of grass was knitting a cloth

And there was no light and no slot

The sun was forbidden forevermore

Since it was yellow no more

The parquet of clouds was never to crack

Summer was gone and winter was back

As my soul was a tomb without an end

I desired again the colors to blend

Late December it was I remember

I laid and embraced the naked nature

And my tears I gave it for good

In exchange I wished for its youth

The life of its springs and its sun,

and its birds, and its fruits, and the fun

and its red, yellow and green, and the haze

… I’ll never have back those golden days

Nelly Arsova, 2005

Разкази - 4. Пейката

Пейката

Пейката беше мокра и лепкава от дъжда. Току-що изнизалата се нощ я беше просмукала със студ и сън. Дъските й пулсираха и се разпукваха заедно със скрежта, превръщаща се във вода. Не от топлината, а от деня...

Не беше полъх, не беше подухване, не беше вятър, завъртял се като миниатюрно торнадо. Беше по-скоро като кашлица на възрастен пристрастен пушач. Но все пак звукът беше донесен от вятъра. По пейката нападаха купчина изсъхнали борови иглички, които образуваха мозайка, приличаща на платно на модернистичен художник. Кара те да потръпнеш, бърка с голямата си груба ръка вътре в теб, но не ти дава да разбереш защо и как. Просто цвят, усещане и настроение.

Госпожа Г. си подложи един вчерашен вестник и седна върху него, за да предпази дългата си кафява пола от измокряне. Докато ядеше втвърдена закуска, тя четеше днешният вестник. След като приключи със закуската, си избърса устата и ръката с предната страница на вестника, смачка я и я хвърли зад пейката. Дочете останалата част от вестника, огради в кръгчета интересните предавания по телевизията и тръгна.

Те за пореден път бяха пренебрегнали нощта. Наистина, сънят е винаги интересно преживяване, но какъв е смисълът, щом рано или късно всичко потъва в мъглата, от която се е родило. Звездна мъглявина, лунен прах, супернова... и после черна дупка. Не, сънят наистина не си заслужава времето, което отнема. Де-жа-ву. Халюцинация. Разкъсване на мислите. Една минута забавяне, снимки с размазана картина, малко тишина, малко безвремие, авторско право и пак де-жа-ву. Да, сънят наистина не си заслужава колелото от липса на спомени... и отговори.

И те за пореден път бяха пренебрегнали съня. Не искаха да живеят в различни светове. Не можеха да сънуват един и същи сън. Отговорът беше в отворените очи. Винаги казващи нещо...

Те махнаха вчерашния весник, защото беше просмукан от скрежта, променяща агрегатното си състояние. Пейката на места беше суха. Тя седна, а той положи глава на коленете й. Тя си запали цигара и погледна встрани. Замисли се за липсата на светлина, промъкваща се между бодличките на боровете. За липсата на ден... За липсата на сянка, която да разделя света на две. За липсата на свят...

Господин Б., той всъщност дори не би могъл да бъде наречен господин, събу скъсаните си обувки, постави мръсния чувал, пълен с хартиени отпадъци, грижливо до единия край на пейката. Седна по турски върху студеното дърво и влюбено загледа придобивката си. Тази сутрин беше свършил доста работа. Щеше да изкара пари колкото за един хляб и една кутия цигари. С периферното си зрение долови отблясъка на вестникарска хартия на няколко сантиметра разстояние. Ловък и хитър като лисица, той отскочи и сграбчи в мазните си ръце предната страница на днешния вестник и я прибра нежно в чувала.

За оставащите 23 минути и 14 секунди до началото на работното му време, господин Т., той без съмнение имаше основание да се нарича господин, прецени, че ще има време да изпие едно кафе без захар, но със сметана, да измине оставащите 13 метра и 43 сантиметра до входа на зданието, в което работеше, да се качи до седмия етаж с асансьора и да измине оставащите метър и половина до офиса си. Той постави дипломатическото си куфарче върху пейката, седна отгоре му крак върху крак, приглади косата си назад, затегна вратовръзката си (този акт беше нещо като ритуал за повдигане на самочувствието) и отпи от кафето си. Ароматно и силно... Ако пушеше, със сигурност щеше да си запали цигара. Но той не пушеше. Пушенето е загуба на време. Погледна часовника си и сърцето му започна да бие учестено. Беше пресрочил времето за сутрешно кафе с около 31 секунди. Грабна куфарчето и изчезна. Постави себе си между зъбните колела на машината. И сам стана зъбно колело.

Гняв, омраза и безсилие. И едно парче стъкло, отчупено от бутилка от алкохол, най-вероятно коняк. Защото тя обичаше коняк. За предпочитане чист и вечер. Вечер беше снощи. Снощи беше преди малко. Коняк, определено коняк. Госпожица А. в този момент беше генератор на такова количество отрицателна енергия, каквото би отприщило атомна бомба, която да помете не само цялата земя, ами и поне трите най-близки до нея планети. И цялата тази енергия за секунда се превърна в тиха, усмихната лудост. Сякаш не А., а веселият клоун с червения нос седна на пейката. Веселият клоун с червения нос и бялото лице извади едно малко огледалце от чантата си и се огледа без да сваля налудничавата усмивка от карнавалното си лице. “Колко си красива тази сутрин, мила моя, казало огледалцето”, каза тя. Прибра го безгрижно в чантичката си и отметна косите си назад, а те пометоха мозайката от борови иглички, която модернизмът на вятъра беше сътворил. Хвана стъкълцето между пръстите на дясната си ръка с такава нежност, с каквато би хванала ръката на мъжа, който в някоя поетична творба би нарекла “единствен”, погледна нагоре към небето, мълчаливо и сляпо, нададе животински рев и с ярост забоде стъкълцето във вената на лявата си ръка. След около три часа я прибраха. И то добре, че беше едно дете с куче, което си играеше до пейката и се беше оцапало с нещо червеникаво-кафяво, та баща му се беше учудил от какво се е измърсило така и беше дошъл да погледне.

Само схеми, форми, идеи, правила, но никакво вдъхновение. Разбира се, какво вдъхновение би могъл да получи един поет в такъв празен ден. Още един празен лист. Още едно неудовлетворение. Рими, ритъм, метрика, но не и думи. Звучат, а ги няма. Затворено трето око. Залостена врата, на която с големи червени букви пише “КАРАНТИНА”.

Поетът седна на пейката, запали си доза спокойствие, отпи глътка трезва мисъл с мляко и три захарчета. Захарта не беше разбъркана. Поетът изплю отпитото. То се разплиска по земята и се смеси с почервенелите борови иглички. Поетът се вгледа. Вятърът прокара модернистичната си четка върху мозайката и й придаде нова форма. Поетът реши да пише за боровите иглички.

Поемата спечели международна награда в конкурса на Грийн Пийс “За гората с любов”.

Сухите дъски мълчаха. Те бяха отдадени на обичайния си вътрешен студ. Пейката чакаше дъжд и вятър. Дъжд, за да я измие и разтовари от тежестта и присъствието на настроенията или липсата на настроения, на вдъхновенията или липсата на вдъхновения. Вятър, за да нарисува нова мозайка върху празното платно, което тя представляваше. Малко грим, малко цвят, малко форма. Клоунски нос, може би, бяло лице...

Сухите дъски мълчаха.

Сухите дъски се пропукаха и в цепнатините избликна смола. Пукотът стресна боровите иглички и те нарисуваха мозайка. Малко цвят, малко форма и измежду тях една празна пейка и един празен ден.

Нели Арсова, 2004 г.

Разкази - 3. Backgammon

Backgammon

Mr. Gray was a 34-years-old tom-cat. He has always had a comfortable home with a large bed, only for himself. He was not interested in girls at all. He was not a fan of any alcohol drinks, but sometimes he was allowing himself for a cigarette. Although he was old enough to lay peacefully in his grave, he was being kept alive by his unbreakable desire to win the world championship of backgammon. We had the habit to play this game for hours in the evenings. He was so ignited by this thing that I was sometimes getting asleep around the backgammon table while he would still play from his and from my side at the same time. I could never get a single victory. Despite the turn of the dice he would always find a way to turn the circumstances in his favor.

One day something miraculous happened. From the 68 tosses of the dice I had not a single unsuccessful one. I won. He could not change anything. It was impossible. When I gathered all of the black pools in my hand and the game was over he said just a single “Meow!” and lighted up a cigarette. Despite his saying nothing I saw the anger and despair in his eyes. I expected him to scream, to scratch my face to death, and to dive into a deadly silence. I could expect anything, even his suicide. I was afraid that he would kill me in my sleep, or kill himself when I fall asleep. But he was just staring at the backgammon board, saying absolutely nothing. I grew pale and I was shaking with fear. I decided to secure myself by saying: “I’m sorry. You know I love ya?” He smiled wildly at me. I desired to escape and never return again. I closed my eyes in a frightful expectation. I heard a noise of pushing wooden figures. I opened my eyes slowly. He had turned the backgammon board on its back.

“I think I’m changing my mind. I don’t want to become a world backgammon champion. I want to try chess.” – he said.

Nelly Arsova, 2005

Разкази - 2. Къде изчезна булката

Къде изчезна булката?

В наше село (Йово са зове, на прадядо ми Йов, който викат бил са борил за освобождението от Турско), извратени неща са случиха последните лета. Когато бях на 12 години майка имаше армаган една градина фасулева от бай Желю, кмета, и са реши в отплата да предложи моя милост да са сгоди за недъгавата му щерка Ана. Хубаво име имеше момичето, ама нещо Бога не беше угодна, защото я беше наказал (дали нея, дали майка й и татка й) със сляпо око. То си не личеше много, ама цяло село знаеше и одумваше я. Та тъй на по 12 бехме и двамата и станахме годеници. Наш'те искаха да навършим пълнолетие по държавните закони па тогава да дигнат сватбата. Татка й кмета, много са радваше тогава и искаше му се веднага да заживеят младите на едно, ама наш'те - "Не!", не било редно! 1993 това да са е случило, та те са били притеснили, че не е вече така в града, да са зимат младите на по 12, и затуй чакали наш'те пълнолетия. Малко телевизия, имаше тогаз из наш'то село, то сичко си беше както си е било и преди 100 години. Не знаехме какво е из града, защото и малко пътувахме. По от града на село хора идваха, и то най-много бяха чужденци, пък от тях какво да разберем, като си говорят по тяхному. Хело! Долар, мъни, бутифъл кънтри... дъра-бъра, кой ги знае тях какво им е на душата и за кво толкова думи таралисат като гледат, че ние свиваме рамене и само знаем "Йес, йес, бютифъл!" и са хилим насреща тъпи като овце. Йово, де са находа туй село, и аз не знам, понеже карти географически не съм виждал, ама татю ми е викал, че е на гърба на планината. Ама аз в други села не съм бил, та не я знам тая планина. Казвали са ми, че много йубава била и трябало някой ден да попътешествам и да я видя. Ама къде ти да пътешествам, какво ли по-различно да видя. Колчем хората ше са по-други, къщите ли по-убави, какво ли? Пък и фасулевите градини и картофените ниви кого да чакат. Майка ми болна вече, татю миналата година са спомина, и няма кой друг. Аз съм само.

За Ана бях почнал да разправям. Ана еднооката, татка й добре я оправи. На 18 кат стана наместо да ми я даде за жена, както обеща, кмета, Желю (той и до сега си е кмет) я прати на към града София (най-големия град, са ми казвали, че е, ама колко да е голям, повече от две села кат наш'то , няма да е). Искал да я изучи както си трябва па после да ми я даде. И наместо да сее наравно с мене градините, да стане даскалица в училишето и да ни научава на езиците дето чужденците ги думат. Филология, отиде да учи, наш'та. Тя от малка си беше учена, понеже татка й й водише от града учители да я учат в дома, да не ходи на училището да й са смеят за негледащото око. Пък после, вика татка й, като са повърне на село, кат стане учена, ша бъде само моя. И аз си виках тогава "Брех една умна жена у село, и тя моя!" и са радвах и я цалувах на изпроводяк, а тя ми са кълнеше, че другиго няма да поглежда в града, щот само за мене мисли и само мене обича. И писма викаше, че ше праща, а татка й ша ма научи как да й отговарям. Па да видите какво изпращане й нареди баща й, цяло село досега говори, колко били вкусни прасетата дето бил заклал, и пилците, и агнетата, и всични гозби наравно. Нямало дотогава такова угощение, такива песни, ни танци. И никому нивга не било толкоз мъчно, колкото за Ана.

Като замина хората в село почнаха да ме гледат по-така, щото жена ми нали учена ше стане и чакаха и те наравно с мене кога писмо ша дойде от нея. Месец са мина откога нея я нямаше, па получих клеймо от София. Тръгнах радостен из село да разправям, че мойта булка ми писала и всички баби са наредиха да слушат какви ми редове, редила Ана. В захлас сички слушаха за голямото, ама никой нищо не разбра. Такива неща говореше, дето не сме ги виждали и не си представяхме. Вика, че тя Софията била, не колкото две села кат нашто, ми много повече като се наложат едно до друго. Ама толкоз голямо не си го представям, каквото и да вика Ана. До дето не видя, не вярвам. И хората били излизали нощем, да ходят по града, наместо да спят. Друго дет каза беше за много англичанска музика, и други чужденецки неща, дето били навсякъде. Е, как така? Нали България е тука? После това писмо, друго не видях от нея. Писах и аз, че не разбирам тия неща, за дето ми говори, и да земе по-добре да обясни, че се питаме цяло село. А баща й вика, че ги разбирал тия работи, ама седи настрана и са подсмихва, и нищо не ще да каже. Та друго както казах, не се чу вече от нея.

Година по-сетне, леля Минка, хлебарката, каза, че мярнала кмета с някаква млада булка, много убава била. Па като питала кмета коя е, той й рекъл "Не видиш ли, Ана е." Както руса и бледа била в село, сега са била изчернила и понапудрила и начервила. И била с някакви по така дрехи, като тия дето ги носят чужденците, дето са мяркат по село. И баща й бил платил на доктор да й направи окото да са не различава от другото. И как ми го каза това, Минка, аз си викам на мене си, "Тя Ана по убава ше да е станала." И са зарадвах. Ама кат била на село защо не минала през наш'та къща да са порадваме едни на други. Защо ли, не питах. Викам си, убаво, друг път ше мине. Тя мене е сгодена, ше са върне.

И върна се. На по следващото лето. И на, беше както Минка ми беше разправяла, само дето имаше и други странности още. На ушите не две обеци, както е благоприлично, ми много повече. "Грозно"- викам, "махай ги!", тя са смее. И други така не лицеприятни добавки имаше, ама аз нищо не казах, че да не я обидя. Свиваше ми се сърцето кат' я гледах, плачеше ми се, не беше същата Ана дето я знаех. Аз и говоря за реколтата, за мама, да ядовете на бабите в село, тя са посмихва и ми дума с англичански думи. "Ениуей" ми вика, сякаш аз знам какво е туй! Преглъщам си яда и сълзите и я питам "Кога ше са връщаш на село да ми бъдеш булка?" "Като сa изуча", вика ми. И аз чакам. Щото знам, че тя е мойта булка, на по 12 години кат' са ни сгодили.

Не щеш ли, после нейното посещение у село, почнаха да я говорят, че друг била залюбила в града. Не вярвам аз на хорските клюкини. Аз си вярвам на Ана. Тя нали ми рече, че ше са върне кат' са изучи на филологията. Ама гледам азе, че от тия клюкини и баща й зе да посърва. Върви, го гледам из село, па няма да каже "Добро ти утро, Петъре, на нивата ли ше одиш?" Върви и гледа си само нозете, бледен, бледен... Какво ли го мъчи, Анините неволи ше да са. Па като взе много време да става както го гледам така си рекох да му ида във къщата и да го разпитам за Ана. Първия път като отидох, рече, че не може да ми отвори, че имал други дела. Аз обаче му не повярвах и пак отидох като се мина време. Той пак нещеше, ама аз заблъсках в яда си, и даже май заплаках, щото не можех така да живея повече, като не знам какви ги върши мойта в града. Като ма видя, че няма да си тръгна, Желю склони, па ма пусна вътре и сложи кафенце. Отслабнал и болен ми се видя. "Кажи ми бат Желю, какви те волькове ядат?" И тоя като са фана за главата, започна да стене и да нарежда. "Ана, не трябваше аз в града да я пращам. Кой ма дявол накара, кажи ми Петъре? Кой, като ми беше една, макар и саката? Защо не ти я дадах направо тебе, па да ми са маха от главата веднъж завинаги, ама поне да знам, че е на хубаво място утишла. А то какво стана. Уж да са учи, даскалица да става. Малко ли даскали са смениха тука да я учат на частно у дома й, ми трябваше й другаде да ходи, още да са учи. Не ми ли взе Бог достатачно, като ми я прати с едно око, ми му трябваше савсем да ми я изврати и да ми я земе накрая? Кажи ми Петъре, не съм ли добър със вазе, цяло село на мене чака, и аз си троша главата, за вазе само, не за мене си. Ах, Боже, майка й Анина ми я зе, за да ми дадеш едноока Ана, па сега и нея ми зимаш. Защо бе Боже, какво съм тебе нередно направил. На черква ли не съм ходил, от бедните ли съм зимал, в жобата ли сам слагал туй дето не е мое. Кажи мене, Боже, де ми беше греха? А на Петър, дет са труди по цял ден, само да гледа майчицата си, защо го и него наказваш да му земеш невестата." При тия думи бат Желю са сгърчи безпомощен на чержето дето беше седнал и заплака толкоз горчиво, дето не съм виждал досега мъж да плаче, а бат Желю инак не мъж беше, а желязо. Похлипа, похлипа горко, па зе пак да нарежда с начало. "В село си е най-убаво Петъре, не мой да отиш и ти в града, че и тебе силиците ше изпие. Ше ти издере лицето и ша та направи друг, плюя аз на тоя град, на село си е най-добре, не ща и да знам за друго. Ах, Аничката, няма я вече нея." "Мъртва ли е легнала мойта булка?"- зяпнах азе със свито сърце. "Мъртва да беше, не щях да страдам толкова. Не е мъртва, само дето я няма вече, друга е, извратена. Не е човек вече, животно е станала. Смуче кръвчицата на баща си. Ах, не ща и да я знам. Не е моя дъщеря вече. Язък, че майка й са спомина зарад нейния живот. Аз си знаех, че недобро дете като са роди, Сатанинска работа е. По-добре да мре докат' е малко." "Не ща да слушам, бат Желю, ти така сурово да кълнеш мойта булка."- сопнах се аз. "Не ти е булка вече Ана. Туй е! Забрави за нея, инак ядове ша береш само." "Друг ли е найдала, кажи ми и да са свършва?"- припрях го ядосан до нема и къде. "По-лошо. Не с друг са зела, ми... ох... с друга!" "Как тъй с друга, какви ги разправяш, татко?" "Ей, на, така. Друга! Води ми я тука, на село, и вика ми "татко, туй е Ина. Моя приятелка." И аз са радвам та ш'са пукна. Гощавам ги, цалувам ги, милно ми е. Па тя са дърпа и вика да им натъкмя обща спална, че им било убаво да са гушат. Аз със радост бащинска ги тъкмя и им слагам най-убави чаршави и възглавки да им е меко и най-угодно. И ги гледам как си се радват една на друга и на мене. После нощем кат' си легнат викам си, ше си подумат, подумат, за село какво е убаво, по ше са гушнат и ше заспят сладко. И в радостта си, че са ми на гости дошли са въртя в леглото и не мога да заспя, иска ми се на душата да ги цалуна още веднаж преди да заспят. И тихичко заставам на вратата на тяхната стая да послушам дали спят или още будуват и бърборят. Па като чувам азе, че нещо са шумоли отвътре и решавам да влезна да им кажа, че ми е милно за тях. Кат' влизам, Петъре, не знаеш и не си представяш, какво сатанинска гледка гледам. Ана, мойта душа, гола, и онази другата също. Па са обкрачили и легнали една връз друга и стенат и хлипат, и дори ма не сазират на вратата. А аз подивял, сякаш огън ма запали отвътре, кат' побегнах към тях да ги разтървавам, дорде не ги е видял Бога. Пищя като жена, кълна и са не знам какво правя. Погнах ги и двете, да са махат, да съм ги не видял повече. В мойта къща ша марсуват, изчадията адови! Не ги и изпроводих на колата. Да са махат как си знаят! Да са махат и да са не връщат. За к'во съм го родил това дете, кат' на дявол ша стане. Кой та научи на таквиз мръсотии ма Ано? Кой ти ги натика в главата?" Желю седеше с глава на колене, и тихичко нареждаше, изнемощял от гневенето си. А азе не знаех да вярвам ли или да са ущипя, понеже рекох, че сънувам. Мъка ми беше и мене ама аз туй дето го чух не го вярвах и не го разбирах. Само гледах, че стареца, много са разсипваше, и рекох, че може и сериозно да е. Събра тогаз сили таткото на мойта булка и стана да ма изпроводи до портата, че искал да си легне, болен бил. И на изпроводяк ми рече: "Ана ми писа за последно едно писмо. В него разправя една заръка за тебе. Вика да не я мислиш повече. Тя в града ше си остане, не щот аз не я ща на село, ми шот там по и уйдисвало. Булка няма да ти бъде. Па с тая Ина вика, че са били обичали. Как тъй ше са обичат, момиче и момиче? Да изгният в земята и двете дано." И хлопна портата пред носа ми.

После тоя разговор, когато са прибирах към къщи, си виках да тръгна и аз към Софията и да си потърся момичето, да си го върна в пътя. Ама като помислих, рекох си, че Желю ше да е бил прав, по-добре си е на село. Тука си ни Бог пази. Тоя дето иде на града, са осквернява и са губи в голямото. Само булка дет си нямам вече. Ама друга ше намеря. Нали си имам армаган една нива от кмета.

Нели Арсова, 2005 г.

Разкази - 1. Великден

Великден

Великден е!

Късен април. Дърветата са напъпили като девственици с цветове жадни да бъдат откъснати. Агънца блеят в полето. Доволни, доволни, бозаят от майките си. Една дебела овца се търкаля блажено насред тучната поляна. Цялото село мирише на младост, на нов живот. Бог днес възкръства! Както всяка година по това време.

Великден е!

Фабрично произведен добитък се подрежда на стобора по номер на баркода. Стопанин старателно слага етикети със срок на годност под опашката на всяка коза. Някои дефектни добичета се разбягват панически. Овчари кръвопиици ги гонят със сатъри. Тлъсти булки трият мазни ръце в престилки и нареждат блажно свинско във големи подноси...И благочестиво засукват мустаци.

Великден е!

Една богобоязлива селска фуста кърши китки нервно и чака да бие църковната камбана та да седна както трябва да се наяде. Че постила е, жалната, цели 40 дни, колкото и казали, че Бог искал. Никакво месо не яла (само вечер ама с мярка, и по обед, но през ден); яйца и кашкавал, малко (само на закуска и след обед не повече от две-три филии със мазно сиренце).

Великден е!

Петли снасят едри яйца, с кокошките рамо до рамо. Свръхпроизводство! Оня едрия, със завитите мустаци каза, че тая година иска яйца само от по 16 стотинки, не по-малко! Никакъв брак! Всяко недостатъчно голямо яйце означава санкция от по една шепа просо на кокошка + един ден живот по-малко.

Великден е!

Деца преяждат с козунаци. Търкалят се по пода и подхлъцват, пърдят и дишат тежко, едва-едва да не повърнат. А майките им носят още и нареждат "Яж, яж, това е божието тяло. Колко повече излапаш, толкоз по-угоден на Бога ше бъдеш!" Една дори грижовно е настъпила на жалното краката да не шава и с едри шепи тика му в устата докато му се изцъклят очичките и посинее от зор.

Великден е!

Попа не може да пее, защото в гърлото му се е заклещило агнешко бутче. Попадийката се тюхка, че свещите не ще да стигнат за всички праведни довечера, ама решава , че ако ги продава не по 10, ами по 50 стотинки, хората ще си купуват по по-малко, и хем ще има свещи за всички, хем тя ще е на кяр. Дечицата от църковния хор смучат сурови яйца от по 12 стотинки ,за да им се прочистят гласчетата, само че от това хващат разстройство, което не е рентабилано, защото се лекува с твърдо сварени яйца от по 14 стотинки. На сина на попа за втори път днес му се късат копчетата на официалната великденска дреха и майка му го хока, че е надебелял от миналия великден.

Великден е!

Пасторалната картина поднася още много сърцераздирателни гледки, но разказвача е гладен и отива да пообиколи къщите на добрите селяни, барем му дадат по резенче козунак и по някое друго червено яйце. И така засега, дами и господа... засега Христос Воскресе!

Нели Арсова, 2005 г.

Portfolio Pop Journalism - Article 5 (Unfinished)

I. ПРЕДИ АНКЕТАТА

Уважаеми дами,

Пиша тази статия в момент на сериозен мисловен пъзел по отношение на взаимоотношенията между хората, пречупени през призмата на все по-неподходящата за истински взаимоотношения и донякъде враждебната действителност на 21-ви век. Все още не знам със сигурност дали годината, десетилетието или дори векът имат нещо общо с абсурдността на връзките, в които се заплитаме все по-случайно, все по-набързо и все по-закратко. Предполагам, че това е въпрос, който вълнува не само мен. Как е възможно повечето от нашите родители, да речем хората, родени през 40-те, 50-те, 60-те години да имат родители, който все още са заедно и или са били заедно за цял живот, а те самите, поколенията, които посочих имат масово провалени бракове, нещастни деца, които предават спомена на своите наследници, ако се престрашат да имат такива, разбира се. Ние, днешните 20-30 годишни хора, на своя ръка, които често сме се разочаровали от липсата на двама родители, от липсата на семейни вечери, от скандалите, които сме виждали, от сълзите, от липсата на внимание, вече се дистанцираме напълно от сериозността на отношенията с други хора. Интересното е, че го правим не само към представителите на противоположния пол, а и към своите роднини, приятели, колеги и др. Ние, 20-30 годишните вече не искаме да се сключваме бракове, да свиваме „семейни гнезда”, не искаме деца, докато не направим кариера. Понякога изобщо не искаме деца. Много често дори.

Това, което се опитвам да направя, е да разбера къде се крие причината за всичко това. Къде грешим ние, според мнението на мъжете. И изобщо, има ли виновни и има ли проблем? Може би няма. Може би само аз така си мисля. Най-важното, което трябва да знаем е точно това - има ли проблем. Ако няма, значи всички са щастливи и това, което пиша е безсмислено. Ако има, нека намерим причината и направим всичко възможно да не повтаряме десетилетни грешки. Лошото е, че поради факта, че човекът е най-разнообразното по своя характер същество на тази планета, еднозначен отговор на моите въпроси няма да се намери. Единственото, което съм способна да направя е да представя някои статистически данни.

II. НЯКОЛКО ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ ПРЕДИ РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ АНКЕТАТА

Гледали ли сте „Как да разкараш гаджето за 10 дни” (на английски “How to lose a guy in ten days”, има известна неточност в превода, защото буквално той е „Как да загубиш един мъж за десет дни”? Предполагам, че доловихте нюанса. Ако не сте го гледали, непременно го направете. Даже няколко пъти. И си водете бележки. Целта, мили дами, е, в случай, че често сте се разочаровали от пропаднали връзки или от неосъществени такива, да си направите съответните заключения и да ги приложите на практика. Защото е много лесно и типично да се наплачеш на рамото на мама, или някоя приятелка, казвайки: той е мързелив, немърлив, непрекъснато е без работа, безотговорен е, не ми обръща внимание и т.н. Това е вашият Пешо. Именно той. А какво ще кажете за Гошо - мъжът на най-добрата ви приятелка. Оооо, той е нещо съвсем различно - толкова грижовен, търпелив, работлив, спретнат. Но за съжаление зает. Същото е и с новия колега от офиса - какъв джентълмен, и каква кариера само. Само, че не ви обръща внимание. Ами какво ще кажете за Coolguy25 от ICQ? Можете да си говорите цяла нощ, толкова романтичен човек не сте и виждали досега, толкова ерудиран, с такава богата обща култура. Снимките му съща са страхотни. Обаче е гей. Вие продължавате да се задоволявате с единственото, което имате – вашия Пешо. И впрочем, това изобщо не е малко, защото Пешо поне е под ръка. Може да не става за нищо, но все пак допринася за душевния ви комфорт с нещо много важно – присъствието си. И така, Пешо си е готин, ама вие не искате него защото ви е писнал и освен това сте забравили, че когато сте се запознали с него и той е бил готин. Но от тогава са минали 2 години, по дяволите. Нормално е да възникне желание за нещо ново. И така, след като вече сте оставили бедния Пешо за два месеца без секс, решавате да проведете важния разговор: „Ще го бъде или не”. Пешо е съгласен, че няма да го бъде. Няма разочаровани. Всички са доволни. Пешо отново има официално правото да пие по цяла нощ с приятели, да играе карти и да залага на Еврофутбол. Има право да ходи по жени, има право да е готин, забавен и да привлича внимание. Вие, от друга страна, вече има за кой да се правите красива – за всички останали мъже. Имате право да излизате на лов с приятелки. Имате право да сложите апартамента си в ред, да бъдете кралицата на дома, без някакъв космат лентяй да ви гледа накриво и да очаква вечеря.

Какво се случва след това...

Ден първи. Вече свободна и преродена, пълна с живот, вие слагате ново начало на живота си. Взимате си една седмица отпуска, която смятате да прекарате забавлявайки се с приятелки. Всичко е чудесно, до момента, в който се оказва, че единственият човек, който е свободен да излезе с вас на следобедно кафе е майка ви. Преживявате го. Все пак с нея винаги има за какво да си говорите. Уговаряте срещи за вечерта. Събирате любимата си компания от мацки и тръгвате на лов (за спомени / впечатления J). Нощта е невероятна, малко прекалявате с пийването, но от друга страна регистрирате няколко десетки мъжки погледа върху себе си, както и няколко опита за действителни свалки. Какво по-хубаво. Не се давате на никой. Твърде рано е.

Ден втори. Събирате снощната компания и отивате на басейн. Ситуацията с погледите е подобна. Всички са доволни. Вечерта – женско парти без излизане. Тези, които все още си имат своя Пешо се оплакват, а тези, които в момента са без Пешо се оплакват от противоположното. Ти не се оплакваш от нищо. Все пак ти вече си свободна и си мислиш, че всички мъже на планетата само това чакат. Е да, ама не.

Ден трети: На никой не му се излиза. Ти си сама и гледаш „Горчиво”. След това „Дързост и красота”. Заспиваш с чиния спагети пред телевизора.

Ден четвърти: Нямаш търпение да се върнеш на работа, но имаш още три дни от отпуската. Какво да правиш? Обаждаш се на пича от ICQ-то, ама не онзи, който се оказа гей, ами един друг, който напоследък изглежда, че те сваля. Излизате. Той не става за нищо. Иде ти да се гръмнеш, че си зарязала Пешо. Твърде късно.

Ден пети: Отпуската не свършва и не свършва. Занимаваш се с домакинска работа.

Ден шести: На женската компания пак и се излиза. Ти се доволна. Правиш си няколко женски манипулации и отиваш да се забавляваш. Купона е страхотен. Погледите са върху теб. Това, което те притеснява е, обаче, че много добре знаеш, че от запознанства в дискотеки може да се стигне само до връзки за една нощ. Ти не искаш това. Още едно питие? Тръгваш си от дискотеката с някакъв, който е с 5 години по-малък от теб. Какво пък?

Ден седми сутринта: Не помниш почти нищо, освен това, че съжаляваш. Дори нямаш телефона на копелето, за да го напсуваш. Спокойно, и той няма да ти се обади. Чувстваш се гузна. Още една бройка. Все по-трудно ще бъде да казваш, че еди кой си ти е третият. Карай, следващия път по-внимателно с питиетата.

Ден осми: Отново си на работа. Това е добре. Не мислиш за липсата на мъж. Имаш достатъчно работа.

(Бележки на автора: Абе хора, след гара Септември, коя гара следва? Октомври ли? Страх ме е да не изпусна гара Пловдив, затова ще прекъсна писането засега. Доскоро.)

To be continued... (Чакам резултатите от анкетата, за която споменах.)

Нели Арсова, 2007 г.

From Kaloian, thank you!!! :)

Вдъхновение, Вдъхновение, Вдъхновение, Вдъхновение, Вдъхновение

Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение

Вдъхновението е без граници, както усмивката ти може да спре ураган на задънената уличка в съседство

Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение

Вдъхновението ти не може да бъде удържано от тънката мрежа на интернет – то ще се разпръсне над човеците-простолюдни и ще ги просветли за новата епопха на знанието (малиииии кви ги наговорих)

Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение Вдъхновение

ОТ ( моето)сърце

Portfolio Pop Journalism - Article 4

ПО БИРА В ПАРКА - Това не е отживелица!

Омръзнало ли ви е от претъпкани заведения, в които не можете да си чуете мисълта? Снобарията идва ли ви в повече? Как всъщност си представяте един идеален следобед? Да, знам. „О, това е първият ден от два месеца насам, в който си тръгвам навреме от офиса. 18.00 часа. Какво по дяволите да правя?” Ето какво. Бас държа, че ако разгледате добре списъка си с телефонни номера ще намерите поне още един отегчен от еднообразието приятел, който от една дума да се навие - По бира в парка!

Може да ви звучи налудничаво, предвид факта, че не сте го правили от както сте били на 16 години. Не, забиването на някоя пейка или паметник в Борисовата Градина, например, не е само за тийнейджъри или алкохолици. Всъщност такива варианти за разпускане биха могли да се окажат доста приятни. Нека разгледаме положителните страни. На спокойно местенце в някой парк е малко вероятно да чуете музика, която ви дразни или е твърде силна. Така можете спокойно да проведете нормален и спокоен разговор в приятна компания. Няма вероятност да се изнервите от безконечното чакане на някоя сервитьорка, която вместо да ви обслужи пуши на бара и си гука с бармана. Няма вероятност и да ви объркат поръчката. Никой от компанията ви няма да се загледа в телевизора и да пропусне края на вица, който разказвате. Друг плюс – може би свободата на движението около вас не само ще ви отпусне, но и ще ви накара да си припомните безгрижността на детството. Защото на такива места определено няма коли, задръствания, светофари, на който да трябва да киснете по 15 минути; мръсотията е в по-ограничени количества; няма бързащи хора, които преминавайки се блъскат във вас. Шумовете, който по всяка вероятност ще чуете ще са смях и плъзгане на ролери или скейтбордове.

Наричат парковете „Мястото, където юпитата и безделниците се различават само по чашата бира”. И е точно така. Това, обаче, съвсем не е негативно определение, защото това е едно от малкото места, в които социалните разлики някак си се размиват. Характерното разделяне на заведенията на скъпи и евтини, луксозни и мизерни, чалгаджийски, рокаджийски, мутренски или студентски и какво ли още не, някак си не може да се приложи към която и да било зелена площ. По този начин паркът се явява един вид „All men’s land”.

Затова, просто слезте от колите за един следобед и изпийте по бира в парка с приятели. Разхлабете вратовръзките и се отпуснете.

Нели Арсова, 2007 г.

Portfolio Pop Journalism - Article 3

ОПЦИЯ „DELETE” (Само за жени)

Съвременното общество има шанса да притежава най-доброто оръжие за изтриване на лоши спомени – опция “delete”. Допивайки последните глътки от бирата си на терасата в един дъждовен ден в София, открих силата на това оръжие. Когато човек е разочарован и иска да забрави причината за това разочарование обикновено се опитва да унищожи всичко, което му навява спомени за разочарованието. Можеш ли, обаче, да изтриеш това, което е в главата ти. Трудно. Какво правим в такива моменти? Преди беше популярно, когато някоя мацка бъде зарязана от гаджето си да си изкара яда на вещите му, които той случайно е забравил в стаята й. Палежи, късане на снимки, рязане на парцалки и какво ли още не. Сега е по-лесно. Шанса някой от поредните ти любови да забрави своя вещ в апартамента ти е малък, защото за трите нощи, които сте прекарали заедно, след като сте изпили по 3-4 бири и сте изгледали някой тъп американски филм, изтеглен от поредния торент, той едва ли е имал време да ти остави нещо свое. Единственото, което трябва да направиш, за да забравиш напълно присъствието му в живота си е да използваш опция “delete”. Започни с телефонния му номер, ако вече не си го направила. Гледай преди това да си си получила всички вещи, които си забравила у него, защото в противен случай освен, че ще се наложи да го видиш пак, може би ще изхарчиш няколко десетки лева в търсене на телефонния му номер от общите ви приятели. След телефонния номер, започни с изтриването на всички SMS-и, ако има такива. Може да ги прочетеш преди да ги изтриеш, но не е препоръчително. Все пак, знам, че ще ги прочетеш. Не се прави на пич. Е, прочете ги, и какво? По-добре ли ти стана? Едва ли. Сега ги изтрий смело. По повод телефонните номера, не е лошо да изтриеш и номерата на всички общи познати, от които можеш да се изкушиш да поискаш номера му. Ако не са твърде важни, разбира се. Не оставяй вратички. От това по-тъпо няма. Вече сме на стъпка втора. Кой филм гледахте? Знам, че го имаш на диск или е записан на хард диска на компютъра ти. Какво да правиш – вече знаеш – опция “delete”. И изпразни кошчето, ако обичаш. Музика – няма да те питам на какъв фон сте били „близки” за първи път. Не е моя работа. Знам, също така, че слушайки този албум не можеш да мислиш за нищо друго освен за онази нощ. Така че, действай. Използвай същите инструкции, като тези за филма. Ако не си от хората, които дълго страдат по безнадеждни връзки, може да не изтриваш всички тези неща, а да ги драснеш на дискове и да ги заключиш в някой шкаф. Истината е, че не можеш да си имаш доверие и още утре вечер, прибирайки се от поредната безсмислена среща, възникнала от виртуални познанства, ще си пуснеш точно този албум. Знам го, и ти го знаеш. Затова препоръчвам опция “delete”. Все пак в днешно време, можеш да намериш всичко за слушане или гледане без да се стараеш особено много. Забравих да кажа, изпразни кошчето.

И така, за какво друго ви стигна времето за тези 3 дни (хайде, ОК, една седмица). Не мога да те накарам да не ядеш или пиеш нещата, които сте консумирали заедно. Пък и там опция “delete” не върви. Препоръчвам да изчистиш добре апартамента си. Не искаш да усещаш миризмата му по чаршафите си, нали. Освен това, чистенето отнема време, в което обикновено човек не мисли за нищо конкретно. Така че, предполагам, че ще помогне. Освен това, накрая ще се чувстваш като къпана. Изчистена. Ако чистейки под леглото намериш отварачка (една типично мъжка вещ) не решавай да му я върнеш. Това е нелепо. Ще си купи друга. Изхвърли я.

Здравей пак. Вече си по-добре, нали? ОК, сега… стига си чела, върви да се забавляваш!

Нели Арсова, 2007 г.